Миши.. любим и вечен спомен от най-сладкото детство. Каквото и да кажа за тази усмивка, ще е малко.. Имаме най-прекрасните и щури моменти в Симеоново, играейки какви ли не игри и тичайки из двора на къщата.. мигове, които така са се запечатали в ума ми, сякаш са се случили вчера..
Така те запомних, така ще си останеш.. детска любов, винаги усмихнато приятелче и истински любител на живота още от мъничък.. вечен си, Мише.. в сърчицата на толкова хора, които си вълнувал в живота си..❤️
Мишо беше едно от моите деца в последната ми група като мадрих на Ковачевци. Беше изключително деен, вдъхновяващ и забавен! На лагера се разболя и докторката искаше той да си стои в стаята и да си почива. Хич не й се получи. Дори и болен Мишо не спираше да щурее и да радва всички около себе си.
Радвам се, че имах честта да го познавам.
Мишо, Мишо. Ти бе усмивка, забава и светлина. Запознанството ми с него се случи преди около три години, когато започнах работа в денонощния магазин до тях. Никога няма да забравя сутрините, когато влизаше за кафе с огромната си и топла усмивка и с думите Охо, как сме. Вълнението с което разказваше, че отива да скача и с огромната на гръб раница. Любовта към скоковете се виждаше в очите му. Мишо със сигурност няма да бъдеш забравен, но явно този свят бе малък за такъв голям човек като теб и за огромната светлина която носеше и нямаше как да не бъде забелязана, където и да влезеш.
Сега знам че там горе ще летиш на високо и на воля, а ние все по често ще поглеждаме звездите и ще търсим голямата ти усмивка.
Радвам се, че имах възможността да те познавам, макар и за кратко. Ще липсваш много.
Мишо - един от най-laidback хората, които познавам. Братлето винаги беше точен, винаги беше човечен. Може би е лъжа, че почина. Може би извънземни го взеха и ни измамиха. Може би е някъде близо и се усмихва. А в неговата усмивка времето спираше.
Събирахме се много пъти да полеем след изпити след като завършихме еврейското, че и после. Ние бяхме съседи, но рядко го виждах понеже пътуваше често, а и аз бях заминал да уча в чужбина навремето. Но когато се събирахме чувството беше чисто и свободно.
Той имаше дарбата да предразполага и да изкарва доброто от всеки. Също като други, които споделиха тук смятай, че Мишо е древна душа, непокварена от жлъчността и сивотата на ежедневието. Вярвам, че където и да е сега, той е разперил многоцветните си криле и не е спрял да лети, нито е искал да спира.
Мишачето 🤍 Каквото и да кажа и напиша, за Мишачето ще е крайно недостатъчно, но ще опитам да го направя.
Мишбата беше човек, който умееше да прави трудностите да изглеждат леки, а препятствията – само част от приключението. Всеки проблем, с който се сблъскваше, той не го виждаше като бариера, а като възможност да се усмихне още повече, да се изправи с гордо вдигната глава и да върви напред. Няма значение какви бури разлюляваха живота му – той винаги намираше начин да ги премине с лекота и с усмивка, която заразяваше всички около него.
Но най-впечатляващото беше, че той не се справяше само със своите собствени проблеми. Той беше тази светлина, която осветяваше пътя на другите, която подаваше ръка точно когато някой се нуждаеше от подкрепа. И не само това – той успяваше да накара всеки да повярва в себе си, да види възможностите, които се крият дори в най-трудните моменти.
За него нямаше невъзможни неща, само нови начинания, които си струваше да се преживеят с усмивка и смях. Но най-хубавото при него беше, че не забравяше да се забавлява. Вярваше, че животът е за тези, които умеят да се радват на малките неща, които намират удоволствие в простите моменти – в смеха с приятели, в спонтанни приключения и в безгрижните дни, които остават запечатани в сърцето. Той беше живото доказателство, че няма значение какво носи утре, ако днес можеш да се наслаждаваш на живота и да вдъхновяваш другите да направят същото. Мишаче мое любимо...
С теб изживях безброй незабравими моменти, споделяхме радости, тревоги, мечти и страхове. Заедно сме се смеели, плакали, подкрепяли се, когато никой друг не беше там. Ти беше моето убежище в бурите на живота, и дори когато не намирах сили, твоето присъствие ме вдъхновяваше да продължа напред. Знам, че не мога да променя това, което се случва. Знам, че няма как да те върна обратно. Но сърцето ми ще носи твоето присъствие завинаги. Ще продължа да живея с теб в мислите си, ще нося спомените от нашето приятелство и ще те помня в най-малките детайли – в усмивката ти, в гласа ти, в начина, по който разбираше света около нас.
Не искам да кажа сбогом, защото това звучи окончателно, а нашето приятелство никога не е било такова. То ще продължи и след теб, в сърцето ми и в живота ми, в начините, по които ще продължа да те обичам и да те помня. Ти беше не само част от моето минало, но и част от моята същност. Сбогувам се с теб не с думи, а със сърце, което е завинаги свързано с твоето.
Почивай в мир, приятелю. Ти оставяш след себе си безценен отпечатък върху живота ми, и макар да ми е трудно да повярвам, че вече няма да те виждам, ще продължа да те нося в себе си.
П.С. : Историите, които имаме са безкрайно много, и всеки, който ни познава, знае че не са за пред широката аудитория и не са много за разказване, но пък ще се помнят цял живот. Обичам те завинаги братко мой и спомена за теб, остава завинаги в мен! С обич и безкрайна благодарност, че имах честта да бъда твой приятел и да науча толкова много!
Имах щастието да познавам Мишака, не много отблизо, но достатъчно, че той да остави завинаги отпечатък в моята душа.
Няма да разкажа конкретна случка, а ще се опитам да опиша нещо много интимно, и всъщност най- важното-усещането на моята душа за неговата. Въпреки изящният ни майчнин език, това е нелека задача, защото човешката реч винаги е бедна да опише това, което се случва в човешката душа.
В момента от живота ми, в който аз срещнах Мишо, се чувствах в черна дупка, проблеми от всякъде, болен родител, неуморна борба с живота, тежки мисли, разбито сърце.. но той и неговата усмивка винаги ме караха да ми олеква. Виждайки го как с усмивка преминава през живота - а всички помним и обичаме тази усмивка!- беше като да наблюдавам някаква природна сила, стабилна и неудържма. Без да знае за товара на плещите ми, той го вдигаше от раменете ми и нещата, които тежаха на сърцето ми, ставаха по- леки. Чрез присъствието си, той ме караше да се усмихвам повече, да се радвам на живота повече, да дишам по- леко, и да ми става светло в душата.
Мишо имаше рядка дарба: даваше, без изобщо да осъзнава колко много дава. Той може да бъде слънцето в нечий дъждовен ден, без дори да го знае. Наблюдавайки го отстрани, често се чудех как един човек може да излъчва толкова много позитивизъм и без усилие да те вдъхновява, да те зарежда с енергия, да вади най- доброто от теб. Той не просто внасяше светлина в дните ми – той ме караше да повярвам в собствената си светлина. Той беше като вятъра, който те повдига, когато се чувстваш твърде тежък, за да се движиш, правейки те по-лек, по-свободен, ефирен, сякаш и ти можеш да летиш. Нищо чудно, че летенето беше негова страст - то напълно отговаряше на есенцията и същността му. Как може някой, който носи такова изобилие от енергия и светлина в сърцето и душата си, да не търси небето? Нима е изненада че човек, който съдържа слънцето в себе си, иска да е по- близо до него?
За мен Мишака беше не просто необикновен; той беше изключително необикновен.
За мен обяснението на този феномен е че ако го разгледаме през призмата на квантовата физика, и приемем че всеки човек и всяка емоция имат дадена вибрация, неговата вибрация би се извисила до най-високите честоти на съществуване и спектър на емоциите. Той търсеше преживявания и емоции, които отговаряха на безграничната му енергия. Толкова силна енергия, че не се събира в границите на тялото му, прелива от него, и облагородява всеки, до когото се докосне. Истински майстор, нали!
Той не просто живееше живота - той се издигаше.
И всеки, който имаше късмета да бъде близо до него, се извисяваше заедно с него. Всяка моя среща с Мишо ме оставяше обнадеждена, освободена и заредена. Той ми напомняше — без думи — какво може и трябва да бъде животът: лек, радостен и безкраен във възможностите си- че никоя мечта не е толкова недостижима, че щастието винаги е зад ъгъла, стига да го потърсим. Че вселената ни слуша и изпълнява- каквото си поръчаме от менюто, това ще ни бъде поднесено. Така че, ако искаме да ядем вкусно, трябва да поискаме.
Дълбоко съм благодарна, че познавах този трогателен човек. Той наистина е единствен по рода си. При последната ни интеракция той си поръча книга от мен – книга за безсмъртното пътешествие на човешката душа през Вселената. Така и не му я дадох, но символиката на този сюрреалистичен момент не спира да ми дава храна за размисъл и да ме вдъхновява. Имам чувството, че вече се е подготвял за следващия етап от пътуването си.
В този ред на мисли, ние хората често чакаме „подходящия момент“, за да живеем пълноценно. Но Мишо сякаш никога не чакаше - той скачаше в живота с широко разтворени ръце, ум и сърце, готов за рискове, радости и приключения, любознателен и със собствен стил. Той ме научи, без да ми го казва с думи, че единственият "правилен момент" е именно сегашният. Научи ме на този урок чрез примера, който даваше. Така че нека го почетем, като живеем както той живя: с отворени сърца, непоклатима вяра и апетит за сладостта на живота. Нека спрем да чакаме идеалния момент. Нека поемаме рискове, създаваме спомени, обичаме без резерви и мярка и се наслаждаваме на това изключително приключение- живота.
Живота е мимолетен, но Мишака ни показа как да го направим вечен – чрез отпечатъците, които оставяме в сърцата на другите. Той продължава да живее в усмивките, който предизвика, вдъхновението, което запали, и светлината, която сподели. Както свещите се палят една от друга, така сме и хората- всеки може да даде от топлината и огънчето си на ближния. Всеки от нас може да запали радост в нечии очи, и нека както него даваме от огъня си щедро на другите. Мишак, благодаря ти, че ми напомняш да летя, дори когато се чувствам натежала.
Ти си душа, която прави света по-светъл, и за това съм ти вечно благодарна!
Историите с него са хиляди, но любовта към него е единствена!
Може би са много малко хората, които имат късмета и щастието да обичат и да бъдат обичани по начинът, по който аз успях и бях. Момчето, което ми показа какво е да обичаш с цялото си сърце. Да изпитваш толкова любов, че на моменти да не знаеш какво да правиш. Той, който обичаше без да иска нищо в замяна. Михаил, за когото нямаше нищо непоправимо. Топлите очи и усмивката с трапчинките, разказващи най-невероятните истории. Михаил, който ни учеше на търпение и спокойствие. Човекът, за когото нямаше нещо невъзможно, стига да поискаш и повярваш. Момчето, което живееше живота си с пълни обороти и наслада, така както трябва да бъде. Душа по-широка от небето и твърде голяма за този малък свят.
Ще съм вечно благодарна, че Михаил беше причината за най-щастливите и спокойни години от живота ми. Благодаря ти Любов, че ме научи на любов.
Обичам те, шуши До Безкрая И Обратно Дебора
I was friends with Misho through BBYO around 2013. He was so outgoing and funny, and he got along well with everyone - Americans, Bulgarians, and everyone else. I didn't keep in touch with him much after that, but even just from the brief time I knew him about ten years ago, I can tell he was an amazing person and I'm sure he touched many people's lives.
So sorry for your loss.
Мишаче, това е моят начин да се сбогувам!...
С Мишо се запознахме преди две години на рождения ден на нашия общ приятел Йончо. Тогова взех най-правилното решения да отида сама на този рожден ден и да се запозная с други приятели на Йончо и така срещнах тази топла усмивка зад интересния мустак! :)
Малко след нашето запознанство се контузих и бях с патерици и шина и тогава времето прекарано с Мишо ми беше от най-приятното. Всички знаем колко беше зареждащ и над нещата.:) Какво да разкажа за Мишо... В момента се сещам как една вечер бях на бар в компанията само на момичета и Мишака се присъедини към нас. Едно момче сред толкова жени, те бяха готови да го разкостят, но той много деликатно, само за половин час, ги прибра в малкия си джоб. Голям мъж! :)
Много ми харесваше начинът му на мислене. Беше живял и видял за годините си повече, отколкото някои хора за цял живот. За това кратко време, което се познавахме, смея да твърдя, че Мишо успя да ме промени с нещо. Аз имам огромна фобия от високо и той успя да ме убеди, че това е нормално, че той също се страхува и да имам желанието да преборя този страх. :)
За Мишо мога да пиша още и само хубави неща! Най-искрени съболезнования на цялото семейство, прегръщам ви! Всеки ден си спомням за Мишо, сигурна съм че и при много други е така! Мишаче, нали знаеш... Да са живи и здрави овцете, на нас ни трябва и да сме щастливи! Вярвам, че си!
Деси малката голямата (така ме беше записал в телефона си)
.JPG)
В Мишето видях един огромен мечтател и приключенец. Човекът беше колкото забавен, толкова и умен- някакъв перфектен баланс беше намерил някак си. Още от запознанството ни си знаех, че този човек е някак си различен. Просто имаше нещо в самото излъчване - нямаше начин да не си ухилен до уши покрай него. Как го правеше не знам.
Страшно ме кефеше да го слушам колко нахъсано говореше за бъдещето и какви големи и нестандартни мечти има. Повечето хора искаха да видят някой голям американски град след бригадата, а той искаше да види вулкани, джунгли и планини. Все нещо лудо му се въртеше в главата.
Сещам се как ми разправяше, че е почнал да тренира за да може да изкачи Еверест - уж на майтап, но и двамата знаехме, че за него такова нещо нямаше и като нищо щеше един ден да ни шашне и с това. Точно както с времето той започна да изпълнява мечтите си една по една, защото за него изобщо не бяха толкова нестандартни и далеки.
Това беше за мен Мишето. Не само приятел, а един великан, който успя да покори най-големите върхове и оставяше след себе си само радост и смях.
За Мишака мога да разказвам много, защото съм прекарал доста време в неговата компания последните десет години. Ще разкажа една от любимите ми истории заедно.През лятото на 2021 година пътувах много по Черноморието, като прекарах голямата част от лятото там.
Към краят на юли останах съвсем сам и тогава получих обаждане от Мишо, че отива на къмпинг "Градина" с Дебора (тогавашното му гадже), където ще спят на каравана на нейна приятелка и иска да се видим. За мен беше голям кеф да чуя това, тъй като компанията на Мишака е винаги златна, а освен това харесвах много Дебора в лицето на негово гадже и просто бях сигурен, че ще си прекараме забавно. Те пристигаха до няколко часа, а аз бях в близости нямах търпеие да ги посрещна. Докато говорихме по телефона, аз го попитах дали ще е удобно да се видя с тях, защото знаех, че ще е с Дебора и нейни приятелки и не бях сигурен дали лудостта ми ще се впише добре в тяхната компания от красиви балерини с добри обноски. Мишо не се поколеба като отсече, че не иска да чува от мен такива глупави изказвания и държи на моето присъствие там, за да забавляваме компанията и не само. Когато дойдоха, отидохме на плажа където пихме коктейли и танцувах от радост, а Мишо ми се смееше на странните танцувални движения с неговия неповторим запомнящ се смях и ме насърчаваше да правя все по луди пироети. Той се увери, че всички приятелки на гаджето му ми се радват на щуротиите, вместо да се чудят какво е това непознато хлапе сред тях. Това което Мишака умееше беше да предпоставя хората спрямо някого, когото не познават, в позитивна насока.
Двустранно Мишака ме е запознавал и представял пред много различни негови приятели, хора чужди за мен, в най-добрата ми светлина и винаги ме е карал да се чувствам комфортно в компанията на непознати.въпреки че аз съм доста срамежлив сред чужди.
Пример за това е първата ми случка с него, когато се запознахме, но тази история ще оставя за друг път.Неговата непоклатима увереност ми вдъхваше смелост дори на мен "малкото гопенце" както той обичаше да ме нарича. Мишака със своите завидни ораторски умения направи така, че успя да накара няколко непознати да се смеят и забавляват на едно невзрачно хлапе и маймунджулъците му (и то не веднъж), което ме накара да се чувствам страхотно, много мило ми стана.Тогава разбрах, че Мишо за мен е нещо повече от приятел. Позитивизмът му ми действаше терапевтично. Вечерта продължи със забавления, ходихме на концерт на Ъпсурт на плажа и след това заведох Мишака и Дебора на старонатичната крепост Акра до Черноморец, където се любувахме на залеза. Вечеряхме с няколко приятели на Дебора, Където Мишето беше душата на компанията, както винаги и дойде време да се прибираме към кемпа, където те спаха на каравана. Аз обаче нямаше къде да спя освен в колата си или на хамак в гората зад къмпинга. Не че ми беше проблем някоя от опциите, но Мишо като разбра моите планове за диво къмпингуване каза "Гопе, няма да се излагаш, идваш да спиш при нас." така и стана, въпреки че Мишето нямаше авторитет да се разпорежда, защото и той беше гост там :DDD Ще го запомня точно с тази отдаденост към приятелите си. Ще го запомня с това че ги даряваше с истинска любов и увереност. Заради него съм това което съм днес и заради него създадох моята артистична персона, той ме вдъхнови за нея, въпреки че се колебаех.
Винаги ме е карал да се чувствам приет където и да отида стига той да е там. Съжалявам, че няма да можем да прекараме още моменти заедно, но ще пазя всички прекарани в главата си.
Сигурно беше 75-тия адаш, с когото се запознах, но за краткото време което имах с него бързо разбрах, че като този Мишо няма друг.
Още от самото начало, когато започнахме да се виждаме с Вико, едни от първите неща, които ми разказваше, бяха за Мишачето. Бях изумена от начина, по който говореше за него — с толкова много любов, топлина и възхищение. Всеки път, когато ми споменаваше нещо за него, усещах колко специална е връзката им. За всичко, което са преживели заедно, за мечтите им, за целите, които си поставяли и постигали. Винаги слушах с огромно внимание и понякога си мислех, че някои от нещата, които разказваше, звучат почти невъзможно, като нещо от приказка. Но с времето, докато прекарвах все повече време с тях, започнах да разбирам, че за тези двамата няма нищо невъзможно.
Те са живото доказателство, че мечтите могат да станат реалност, ако наистина вярваш в тях. И това беше нещо, което променяше начина, по който виждах света. В живота си не съм срещала по-силни и вдъхновяващи хора и за мен е истинско щастие, че са част от живота ми. Аз съм човек, който постоянно се тревожи — за неща, които понякога изглеждат маловажни, но и за такива, които са значителни. Тревожността ми понякога е като тежък товар, който не мога да сваля. Винаги съм се възхищавала на Мишачето за това, как той се справя с подобни ситуации. Няма значение колко голям е проблемът, той успява да остане спокоен и уравновесен. Всяка негова реакция беше като леко напомняне, че може да се справиш с всичко, ако запазиш спокойствие.
Спомням си една ситуация, която е много глупава и ми става смешно, като се замисля за какви неща плача, но да…Бях в градския транспорт, на път да се видя с тях, когато ме спря контролата. Оказа се, че съм забравила портмонето. Естествено, ме свалиха и ми написаха акт. Почувствах се доста гадно и някак си несправедливо свалена 😂 и се разплаках. Чувствах се толкова глупаво да плача за такова нещо, но в същото време просто продължавах да си плача . Когато се качих при братя Стойчеви, те започнаха да ми се смеят, но не по лош начин. Мишачето ме погледна с тази усмивка, всички знаем коя, и ми каза: „И какво, малката, 40 лв. си назад, а?“ Започна да се смее още повече. На мен все още ми беше тъпо, но той не спря да ме успокоява: „Не се притеснявай, нищо не е толкова сериозно. Ще платим тези 40 лв., но следващия път ще трябва да избягаш!“. И от тогава, всеки път, когато започна да се тревожа прекалено, си припомням думите му — „Нищо не е толкова сериозно“. Може би понякога ни трябва точно такава малка ситуация, за да си дадем сметка, че малките нещица не определят целия ни свят.
Аз смея да твърдя, че те ми помогнаха да променя мирогледа си и да порасна. Винаги съм му се възхищавала за нещата, които постига с такава лекота. Той е различен, не е като всички останали. Просто няма втори като него. За мен е нещо като свръхчовек. Около него няма място за скука или тъга — той носи светлина, която озарява всяко помещение, в което попадне. С присъствието си прави всичко да изглежда възможно и лесно, а енергията му е като магнит, който привлича всички около него.
Мишето беше една година по-малък от мен- учихме в едно училище и ходихме по лагери. Откакто го познавам беше изключително внимателен, позитивен и усмихнат. Около него имаше една харизма, която пленяваше всеки, с който се докосне. Лъчезарен и изключително добър с всеки. Само с хубави и забавни спомени свързвам Мишето. Светла да е паметта му!
Знаете ли какво, разчувствам се, когато чета историите за Мишо… За мен Мишо са Митето с Мишо и Вико! Митето е най-готиния тип и татко на тези хлапета! А Деница най-готината майка! Комбинацията е факт. Знам от времето прекарано с тях каква обич и отношение имаха един за друг! Каква по-прекрасна атмосфера и почва за проявлението на приключенски Дух-свободен Дух, Дух на изследовател, който Мишо притежаваше.
Припознавам себе си в щуротиите, които замисляше, докато беше по-малък. А останалите деца, включително и моето, го следваха развълнувани, често препотени и сладко изморени от тичане, търкаляне, криене , катерене…на края на деня. После приключенстването, а накрая и екстремизмът в изпробването на различни спортове и занимавки. В търсене на смисъл на всичко около нас.
Голяма двигателна сила за такъв тип хора. Светъл спомен за чисто сърце и душа…сякаш с неограничени физически и умствени бариери, сякаш всичко е възможно, когато си около тях-Мишо! Обичам Ви семейство!
Мишо е син на мой приятел от детството - Митко. Познавах го от малък от семейните събирания. Наричам ги "семейни", защото с Митко се познаваме от деца. С годините тези срещи ставаха все по-редки, за съжаление. Но когато се случваха, Мишо и брат му Виктор почти винаги присъстваха.
Не бих казал, че познавах Мишо добре. Той беше от онези хора, които стоят тихо встрани, но въпреки това привличат вниманието. Винаги усмихнат, винаги в добро настроение – сякаш нищо в света не можеше да го разтревожи. Не говореше много, но когато го правеше, думите му сякаш носеха повече смисъл, отколкото очакваш.
Имаше нещо особено в него, което беше трудно да определиш. Често си мислех, че ни наблюдава с известна доза ирония – нас, възрастните, които уж сериозно обсъждахме своите "важни" теми. С неговата характерна, малко загадъчна усмивка, той като че ли ни казваше, че всичко това е незначително.
Сега, след като се случи трагедията, разбирам, че този негов поглед върху живота е бил не просто характерна черта, а отражение на нещо по-дълбоко. Сякаш е знаел, че времето му тук е ограничено и всичко е преходно. Може би точно затова се отнасяше към света с лекота и разбиране, които останаха неразгадани за мнозина от нас.